Неса се усмихна. Вдиша въздуха, сякаш се връщаше у дома. "Като се замисля...това найстина е моят дом..." . Момичето отново се усмихна. Но после се сети защо е дошла тук. "Тук срещнах Лиз...това място винаги ми е вдъхвало увереността, която попринцип ми липсва...и сега отново поляната ще ме успокой." . Елфидата седна и затвори очи. Всичко изведнъж стана черно-бяло. Тя виждаше по-далече, чуваше по-добре, всичките й сетива се бяха изострили максимално. Тогава Неса чу вятър. Но не беше обикновен вятър. Глас, любим, но отдавна забравен...глас, жадуван и сънуван, се криеше зад вятъра. И Неса го чу. Беше на границата емоциите да я завладеят и тя да скочи на крака, но знаеше че ако го направи, ще ги изгуби...отново! А тя нямаше да може отново да понесе цялата болка...Затова се успокои и тихо прошепна "Мамо...Татко...вие ли сте това?" ... Вятърът продължаваше своята игра...но Неса ясно успя да чуе гласовете... "Ние сме, мила Неса..." . Гласовете бяха в идеален синхрон. Неса се усмихна. "Мамо...Татко...какво да правя...?" ... тя отново се заслуша..но нищо! Въздъхна и тогава отново ги чу.. "Слушай сърцето си, мила моя! Довери се на инстинкта си...и няма да сгрешиш." . Елфидата отново се усмихна...след това вятърът си отиде, тъй внезапно, както бе дошъл. Но Неса беше получила отговорите, който търсеше. Тя бавно се изправи и погледна към града. Знаеше, че скоро трябва да се върне. Но вместо да се тревожи, седна и реши, че сега е момента, в който тя отново ще вървърне самочувствието и хладнокръвието. Вече нямаше да се държи като дете. Момичето отново затвори очи. Усещаше силата, която й бе нужна, вливаща се в нея...започна отново свободно да контролира емоциите си. След около един час се изправи. Очите й горяха с особен огън. Лицето й сякаш се бе променило. Крехкото й на вид тяло, сега излъчваше толкова сила и увереност. Тя стоеше там..а вятърът, играещ си с косата й, идеално допълваше картината. Неса постоя малко така...опитваше се да свикне със всичко това. Пълната свобода, която чувстваше и перфектния контрол, който имаше над себе си. Беше някак странно. Изострените й сетива й позволяваха да вижда всичко. Дори броя на тревичките на 100 метра, ако се съсредоточеше достатъчно дълго. Откри, че може да притъпява тези сетива. Момичето се усмихна и потегли обратно към града. Очуди се на бързината, с която пътуваше и на това, че преди, щеше да се умори много бързо, при такава скорост. Стигна до главната порта изключително бързо. Влезе в града и се отправи към къщата, където се надяваше на малко истински сън и много почивка...
Subject: Re: На горската поляна 
Fri Jul 01, 2011 8:56 pm
